Boiko Roa

Птицата

"Красивият път",
(Майоркански пътувания)

Отново бях тук, при високите скали, където земята и небето се докосват в една силна Майориканска прегръдка.
Застанах на същото място, откъдето някога бях видял Новата Земя.
Погледът ми се отправи към хоризонта и сърцето ми замря.

Всичко беше познато, същите скали, същата светлина, същото чувство на топлина и уют, което ме обгръщаше всеки път.
И тогава се случи нещо необикновено.
От далечината, там където небето се сливаше със сребристата линия на хоризонта, се появи птица.
Отначало беше едва забележима точка сред сиянието. Но с всяко движение тя ставаше все по-ясна и по-ярка. Крилете ѝ бяха сребърни, не като метал, а като жива светлина изтъкана от утринна роса и звезден прах.
Тя летеше право към мен.
Сякаш познаваше всяка вълна на пространството.
Когато разтваряше крилете си, във въздуха оставаха фини сребърни следи, които за миг блестяха като нишки между световете.
Усетих как сърцето ми я разпознава още преди умът ми да разбере коя е.

Това не беше обикновена птица.
Това беше Вестителят.
Пратеник от Новата Земя.
Тя се приближаваше към мен с такава нежност, сякаш носеше не просто послание, а самата вибрация на новото време.
Когато долетя достатъчно близо, очите ѝ срещнаха моите. В тях имаше знание.
И тогава посланието достигна до мен.
Всичко продължава.
Всичко се приближава.
Семената вече са поникнали.
Светлината вече е намерила своя път.
Новата Земя не е далечна мечта.
Докато слушах това безмълвно послание, видях как далечните диаманти на Новата Земя започнаха да сияят още по-силно. Светлината им се пречупваше в безброй цветове и озаряваше хоризонта.
Сребърната линия между небето и земята затрептя. Всичко вибрираше в изяществото на Равния тон, онзи първичен ритъм, който съединява всички неща в едно цяло.
Птицата със сребърни крила направи един кръг над мен.
За миг ми се стори, че цялото небе е нейно крило.

После тя се издигна нагоре и светлината около нея стана толкова силна, че вече не можех да различа къде свършва тя и къде започва небето.
Нещо се случи.
Поток от светлина премина през мен.
Безусловно.
Нежно.
Окончателно.
Тогава разбрах, че птицата бе дошла като вестител – да ми донесе посланието, че Новата Земя вече не е мечта в далечния хоризонт, а жива реалност.

Над далечния хоризонт все още проблясваха следите от сребърните ѝ криле – като нежно обещание, че времето е дошло.

Хотелът

"Красивият път",
(Майоркански пътувания)

Многото хора разкъсваха концентрацията ми със своите шумни разговори и непрекъснато преплитащи се гласове, тъй както дъждовните капки се пръскат с особен звук върху нагорещен пустинен пясък.

Всяка дума, всеки смях, всяко възклицание сякаш падаше върху съзнанието ми и го разпиляваше на малки частици. От всички посоки се носеха различни истории, различни настроения и различни желания. Те се смесваха в един непрестанен шум, който не позволяваше на мислите ми да се задържат дълго на едно място.

Опитвах се да се съсредоточа, но вниманието ми непрекъснато се отклоняваше. Нечий смях пронизваше въздуха, после нечий разговор заглъхваше и веднага биваше заменен от друг.

Гласовете се надигаха и отдръпваха като вълни, които безспирно се разбиват в брега. Колкото повече хората около мен разговаряха, толкова по-трудно ми беше да чуя собствените си мисли.

"Красивият път",
(Майоркански пътувания)

III. Островът

На острова царуваше Старият Свят*. Всичко беше по старому.
Същите птици, същата светлина, същото безкрайно въртене в кръг. Бях дошъл на острова, за да търся Новата Земя, а вместо това се сблъсках със Стария Свят.
Исках да бъда като преди, съсредоточен и буден, осъзнат в желанието си да намеря истината. Но не бях. Бях тъжен, че старият свят взима надмощие. Бях уморен. Нямах сили да се преборя.

В далечината се издигаха високите скали. Там, при предишното ми идване, бях видял Новата Земя. Знаех пътя. Знаех накъде трябва да вървя. Но знанието не беше достатъчно. Краката ми отказваха, а волята ми беше отслабнала.
Днес не стигнах до скалите.
Върнах се в хотела.
Лежах дълго и гледах тавана. Часовете се нижеха един след друг. Носех се на течение, което не водеше никъде. То не беше бурно. Не ме влачеше към гибел. Просто ме държеше неподвижен. Секунда след секунда. Мисъл след мисъл. Потъвах в тъмна статичност, където нищо не боли достатъчно, за да се събудиш, и нищо не вдъхновява достатъчно, за да тръгнеш напред.
Тази вечер разбрах, че
Старият Свят не беше само на острова. Той живееше и в мен. В умората ми. В колебанията ми. В навика да отлагам още един ден пътя към Новата Земя.

Реших с първите слънчеви лъчи да се изправя срещу него. Не като герой. Не като победител. А като човек, който няма друг избор. Да събера каквото е останало от силите ми и да тръгна отново към високите скали. Нали Новата Земя не принадлежи на онези, които я сънуват?
Тя принадлежи на онези, които продължават да вървят към нея, дори когато нямат сили.

* Новата Земя и Старият Свят са герои от повествованието затова думите започват с главна буква. Те са също символични, митологични или философски понятия.

Първа част от новата ми повест
"Красивият път",
(Майоркански пътувания)

I. Мъглата

Отново на път към острова.

Магистралата постепенно се потопи в мъгла и небето изчезна. Все по-малко детайли виждах. Само белите ленти на пътя ме водеха като единствени маяци в необятното млечнобяло море. Светът се беше свил до няколко десетки метра пред мен. Всичко останало беше неизвестност, скрита зад безформената завеса на влагата.
Не е ли целият ми живот едно пътуване към непознатото?
Замислих се.

Колко често съм вървял напред, без да знам какво ме очаква след следващия завой. Колко пъти съм вярвал, че ако продължа още малко, ако премина през поредната мъгла, ще достигна до онова особено място, където всичко ще си дойде на мястото.

Спомних си казармата.

Всяка седмица се връщах на автостоп от един близък до нашия град. Пътят минаваше покрай широко поле, в което няколко осиротели черешови дървета стояха като забравени пазачи на времето. И тогава често имаше такава мъгла. Дърветата изплуваха за миг от нея и отново потъваха. Черните гарвани кацаха по оголените клони и създаваха сюрреален пейзаж, сякаш не принадлежаха на реалността, а на някакъв стар сън.

После дойде пътят към столицата.

Автобусите с малките телевизори над седалките. По тях непрекъснато вървеше MTV или попфолк. Образите трептяха, музиката се смесваше с шума на двигателя и разговорите на пътниците. Гледах през прозореца как градове и села се разтварят в далечината и си мислех, че животът предстои да започне някъде другаде. Все някъде напред.

После дойде голямата арийска държава.

Полетите, обвити в цигарен дим. В онези години, когато хората все още пушеха в самолетите и въздухът придобиваше особен сивкав цвят. Вътре времето спираше. Понятия като „вън“, „днес“ и „утре“ губеха значение. Имаше само бръмченето на двигателите и загадъчната пелена, която разделяше стария живот от новия. Летях към неизвестното и то ми изглеждаше красиво.

После дойдоха кабаретата и декорите.

Светлините зад кулисите. Мирисът на прах, грим и стари завеси. Празните маси преди представлението и шумът на публиката след това. Лица, които се появяваха за кратко и изчезваха завинаги. Градове, които виждах само за една вечер. Хотелски стаи, в които сутринта никога не знаех веднага къде се намирам.
Всичко това сякаш преминаваше през една и съща мъгла.
Понякога тя беше истинска, като тази сега над магистралата. Друг път беше съставена от надежди, страхове, мечти и очаквания. Но винаги беше там. Между мен и хоризонта. Между настоящето и бъдещето.
И винаги носех едно и също убеждение.
Че след мъглата ме очаква щастието. Че след следващия завой ще открия мястото, което търся. Че след следващото пътуване, след следващия град, след следващата любов или следващия успех ще настъпи онова тихо и окончателно удовлетворение, за което човек копнее.

Днес вече не съм толкова сигурен.

Може би щастието никога не е било от другата страна на мъглата. Може би то е било самото пътуване през нея. Белите линии на пътя. Гарваните над полето. Автостопът. Автобусите. Самолетите. Декорите. Всички онези мигове, които тогава ми се струваха само преход към нещо по-важно.
Сега разбирам, че именно те са били животът.